Изпратено от Лори и Ричард Хадък
Уважаеми брат Олбрайт,
Старейшина Тавиан Александър Хадък е кръстен Славчо Теменужков Спасов, когато е роден в с. Ивайло, близо до гр. Пазарджик в България. По-късно той е оставен в сиропиталище недалеч от града, в Нареченски Бани, и беше само на пет години, когато съпругът ми Ричард и аз го осиновихме. По това време имахме и „един направен у дома” син, който по това време беше на 6 години. Синът ни, Старейшина Бейлър Хадък, сега служи в мисията Утика, Ню Йорк.
Когато Тавиан беше на около десет години, той преживя специален сън/видение, в който видя една голяма група от хора, които били, по думите му: „кафяви като мен. И те бяха от другата страна на оградата, и гледаха право към мен. Ръцете им бяха протегнати към мен. Имаше врата! Но вратата беше заключена. О, но всичко е наред, защото имах ключ!” Той обясни, че те го гледали все едно е герой. На тази млада възраст, той беше озадачен от това. Като негова майка аз си помислих: „О, той вероятно ще отиде в България за своята мисия. Би било чудесно!”
Неговото призование за мисия пристигна на 31 октомври 2012 г. Когато той го отвори и прочете „Мисия София, България”, всички присъстващи се разплакахме, почувствахме присъствието на ангелите сред нас. Това беше чудесен и невероятен момент, а Тавиан се зарадва, че има възможност да се върне в страната, в която е роден.
Разговорът на Тавиан на събранието за причастието
Разговорът на Тавиан на събранието за причастието преди влизането му в център за обучение на мисионери обобщава няколко аспекта от неговия опит, които го подготвиха за това, което предстоеше да се случи скоро в България:
„Чаках този момент да настъпи. Моят живот е пример за плана на спасението, аз съм виждал това със собствените си очи и го познах. Планът на спасението се нарича също „План на щастие“. Това е план за семейството. Семейството е в самия център на Христовата църква. Господният план се справя с всякакви ситуации, например, осиновяване, kато МОЕТО осиновяване.
Старейшина Тавиан Хадък се запознава с родната си майка, Теменужка Александрова Спасова. Тя го прегръща, целува го по бузата и казва: „Това е чудо, това е чудо!” Кметът на с. Ивайло (със синя риза) и придружителя на Тавиан, Старейшина Уестън Килпак (от дясната му страна). Дядото на Тавиан носи шапка.
Моята история е за чудеса. Моята история е за това как Господ слуша молитвите на всеки един човек. Аз съм пример, че Той не забравя никого-дори изоставени деца в България, и макар че някои може да изглеждат забравени в този живот, те не са. Христос познава Своето агне и агнето познава гласа Му. Той ще ги събере всичките - ако не в този живот, то със сигурност в следващия живот, и често с наша помощ. Аз съм пример, че Бог все още прави чудеса. Аз съм отговор на молитва на брат ми.
Живял съм в болнично сиропиталище, докато навърша три години. Тогава ме преместват в друг дом за сираци в малко планинско село- Нареченски бани. След време научихме, че това малко селце е избрано като място за дом за сираци, защото българите смятат, че това ще помогне на децата да бъдат толкова здрави, колкото е възможно. Селото е в Родопите, където въздуха е чист, и е известно с лековитите си минерални бани.
Селяните бяха добри със сираците като нас, водеха ни на риболов и на разходки в гората. Аз не си спомням всяка подродност или това, което чувствах тогава,спомням си само, че вярвах, че всичко ще бъде наред на края. Бях прекалено малък, за да разбера какво ще се случи с мен, ако не бъда осиновен.
Селяните от Нареченски бани водели всички сираци да бъдат кръстени в Българската православна църква. Все още си спомням смътно как изглежаше сиропиталището. Спомням си, че аз бях единствения сирак, на когото бе разрешено да влиза в кухнята и аз трябваше да разбърквам супата. Както майка ми го описва-бях очаровал сърцата на жените в сиропиталището и сега бях "малкият цар" на сиропиталището.
Обратно в Америка, в Лондон, щата Юта, през една уж обикновена нощ, майка ми не могла да заспи. Тя казва, че в следващия живот, когато гледаме многоизмерно DVD от въпросната нощ, ще видим, че ангели са я вдигнали от леглото и са я насочили към снимката ми, качена в интернет сайт за осиновяване.
Чудесата започват да се случват, тъй като до този момент никой не ми беше пял приспивна песен, а аз нямах представа какво означава да бъдеш част от семейство. След време разбрах, че ако не бях осиновен, на 14 години щях да остана на улицата-без семейство, без работа, без шанс да имам плодотворен и праведен живот. Много от сираците по света се превръщат в престъпници, за да печелят пари и да се изхранват. Като по чудо аз бях спасен от такава съдба.
Бях на 4 години, когато се запознах с майка ми и баба ми. Българското законодателство предвижда потенциалните родители/семейства да се запознаят с „тяхното” сираче и да го вземат за три-четири дни пробно.
Майка ми и баба ми са закарани до ветровития каньон до „моето” село от адвоката по осиновявания Антония Владимирова ( англел под прикритие) и са настанени в офиса на сиропиталището. Тогава се запознах с тях. Не разбирах какво точно се случва. Мислех си само: „О, тези мили хора са ми донесли фенерче с картинка от „Улица Сезам!”” Майка ми казва, че сме прекарали около 20 минути заедно, след което са ме завели да спя. През следващите 3 дни сме се опознавали.
Съвсем наскоро майка ми ми разказа какво се е случило онази нощ. Тя и баба ми се връщат в къщата, в която са настанени. Когато остават насаме, майка ми споделя, че е обзета от ужасно и тъмно чувство, от което й става зле. Тя започва да плаче и казва на баба ми, че не иска да ме осиновява.
През сълзи тя казва: „Мамо, той е с малформации и много недъзи, въобще не отговаря на описанието.” Баба ми отговаря: „Да, знам.” На майка ми й изглеждало, че имам уголемена глава и вероятно хидроцефалия. След време баба ми споделя, че според нея съм имал много плоска глава, сякаш част от мозъка ми е изваден.
Майка ми искала да се качи на самолета и да си замине още същата нощ. Баба ми я съветва да изчакат, да прекарат с мен още един ден и след това, ако майка ми все още иска, да обяснят, че са си променили решението и да си тръгнат. Майка ми казва, че цяла нощ се моли: „Отче, помогни ми”, тъй като не знае какво друго да каже.
На следващата сутрин лошото чувство било изчезнало и аз съм бил доведен при тях-цял, здрав и хубав. Главата ми била нормална. Майка ми и баба ми се чудят какво виждат. Дали това е същото момче? Да-лицето е същото! „Странно”, казват и двете. След време, майка ми осъзнава какво се е случило. Джефри Р. Холанд го описва така:
„Има една поука от Първото видение на пророка Джозеф Смит, която всеки един в тази аудитория е имал възможност да изпита или му предстои да изпита. Това е простата и отрезвяваща истина, че преди велик момент, и най-вече преди велик духовен момент, може да дойдат нещастието, противоречието и тъмнината. Животът е подготвил такива моменти за всеки от нас и понякога те се случват точно преди вземането на важно решение или важна крачка в живота ни.”(“Cast Not Away Therefore Your Confidence" BYU devotional, March 02, 1999)
Майка ми вярва, че злото не искало да позволи да бъда осиновен и се опитало да промени решението й онази нощ и да я накара да си тръгне от България. Какво невероятно чудо е, че не го сторила! Бах на 5 години, когато мама и татко дойдоха да ме вземат от България и да ме заведат у дома. Аз имах много въпроси, когато пристигнах в Америка, като например: „Коя от колите в гаража е моята? Къщата от другата страна на улицата също ли е в Америка? Кога мога да започна работа?” Когато ми казаха, че на следващия ден ще ходя на църква, аз попитах: „И Бог ли е в Америка?”.
Когато навъших осем години бях кръстен отново, но този път чрез потапяне, като Христос е бил, от човек, който има власт от Иисус Христос. Станах член на Църквата на Исус Христос на Светиите от последните дни. Духът свидетелства за мен, че така е правилното да направя. Когато бях на единайсет години, аз реших, че искам да бъде свързан с новото ми семейство в храма за вечността. Моите родители са изчаквали, за ми позволят да реша дали искам или не да бъде свързан с тях. Родителите ми никога не са ме виждали да плача толкова, колкото когато коленичихме заедно пред олтара в храма и станахме семейство завинаги. Почувтвах Духа да влиза в сърцето ми и усетих толкова топлота и радост, че не можах да се сдържа. Никога няма да забравя този ден.
Да имам семейство ми даде възможност да развия таланти като рисуването и свиренето на цигулка и китара. Дори получих позволение да взема цигулката си на мисията. Надявам се да ми помогне при споделяне на Евангелието. Бях скаут, което ме научи на вечните характеристики. Научи ме да съм достоен, помогна ми да развия лидерски умения. Благодаря ви татко и дядо, че ми показахте упоритата работа и отдадеността на скаутската програма. Когато получих значката си с Орел, дядо ми ми даде значка Сребърен бобър, която неговият дядо е получил, и тя ще бъде предавана на всеки „Орел” в семейството-в моето семейство.
Имах и друг чудесен пример за подражание- брат, който ме е обичал преди даже да ме познава, и който е най-добрия ми приятел и мой ментор. Бейлър бе послушен, предан, позитивен и ми показа как трябва да живея. Разбира се, той е искал да мама и татко да се върнат с всички деца от сиропиталището, но предполагам, че не е било писано! Бейлър даде пример като служи в мисията Утика в Ню Йорк, и ще завърши своята мисия през ноември 2013г. По време на подготовката за моята мисия, аз получих Мелхиседеково свещеничество и се върнах в Храма, за да получа моето надаряване- план за спасение в действие!
И сега получих призование за мисия за мястото, където съм се родил. Представете си радостта ми, когато отворих покана си и открих, че се връщам в родината си, за да проповядвам Евангелието на Исус Христос. Бях поразен - както и всички в стаята. Духът беше там, за да свидетелства за тази много специална част от плана за Моето спасение. Моят план за щастие е, че аз вече не съм сирак, вместо това, чрез добротата на Небесния Отец аз съм син, аз съм брат, аз съм внук, аз съм племенник и братовчед, със семейство, което ме обича за вечността. Семейството ми ме научи на Евангелието на Исус Христос. Възпитан съм в Евангелието, така че да мога да получи мое собствено свидетелство. Истинската църква на Христос ме подготви за този момент. Моето свидетелство се разрастна през годините. Мой ред е да изплатя това, което Господ ми е дал и да посветя следващите две години на това да Му служа.
Няколко години преди призованието ми на мисия аз преживях нещо специално, което ми помогна да осъзная значимостта на мисионерската дейност в плана за спасение. В свято преживяване, аз видях голяма група хора, които изглеждаха като мен и се бяха вкупчили един в друг. Бяхме разделени от голяма желязна ограда. Те протягаха ръце към мен през решетките. Гледаха право в мен. Ясно виждах врата, но тя беше заключена. После се сетих, че всичко е наред, защото аз имам ключ! Надявам се, че моята мисия ще ми даде възможност да отключа вратата за онези, които копнеят да преминат.
На скоро сънувах, че вървя в църквата. Брат Къртис идваше към мен да ми каже нещо. Когато стигна до мен, той каза: „Тавиан, епископът те чака, за да те благослови със силата, да създаваш общности. Ще имаш нужда от това.” Разказах на родителите ми за този сън, а следващата нощ сънувах продължението му: колега-мисионер и аз бяхме в далечна страна и гледахме празненство. Хората бяха в носии и танцуваха от радост. И двамата усетихме толкова радост, докато ги гледахме как празнуват!”
Назначен в Пазарджик
Бяхме изненадани, когато Тавиан беше назначен първо в Пазарджик от своя президент на мисия. Неговите учители по език в подготвителния център предрекоха, че ще бъде назначен там, като обясниха, че това е район, в който живеят много цигани (наричани роми).
Тавиан има ромски корени. Те са „неговите” хора.
Интересното е, че неговият президент на мисия, Президент Майкъл Уилстед, скоро ми сподели, че преди пристигането си Старейшина Тавиан Хадък първоначално е бил разпределен в друг град с друг колега-мисионер. След пристигането му обаче, докато Тавиан споделял свидетелството си, Президент Уилстед усеща с помощта на Духа, че Тавиан трябва да бъде назначен в Пазарджик. Неговият колега, Старейшина Уестън Килпак, е от Айдахо Фолс. Айдахо е градът, в който и аз съм израснала. Всъщност, пра-чичото на Старейшина Килпак е свързал моите баба и дядо в храма в Айдахо Фолс. Ричард и аз бяхме там минала седмица за празника в памет на загиналите във войните и се запознахме с родителите на Старейшина Килпак, което направи престоя ни чудесен. Обикнахме ги веднага!
На сутринта на 1 юни 2013 г. ми се обади Президент Уилстед. За щастие, той веднага каза: „Старейшина Хадък е добре.” Той искал да се свърже с нас, тъй като „има нещо, което иска ние да знаем, нещо, за което Старейшина Хадък е развълнуван и поразен.” Фотограф от църковното списание беше в България да снима работата на мисионерите. Президент Уилстед, който ми се обаждаше от Турция, каза, че го е изпратил да заснеме работата на няколко мисионери, включително на тези в Пазарджик. Фотографът се оказал с Тавиан и Старейшина Килпак.
Търсене на родната му майка
Оказва се, че фотографът (брат Лесли Нилсън) се заинтригува от факта, че Тавиан всъщност е роден в България и е призован да служи там. Той предлага да намерят проучвател на Църквата и да заснемат срещата. Решават да отидат до село Ивайло, което е само на няколко минути от града. Старейшини Килпак и Хадък били разговаряли с един проучвател от Ивайло и си уредили среща за разговор с него, но не били ходили до селото.
След като Тавиан получи своето назначение, като негови родители ние говорихме с него за възможността след приключването на мисията да отидем да го вземем, да се запознаем с членовете на Църквата и може би да опитаме да намерим родната му майка. Казахме му, че ако се случи да бъде в района, където е роден и почувства вдъхновение, той и колегата му могат да опитат да я открият. Ние подчертахме, че най-важното, което може да се излезе от една такава среща, е да открие родословното си дърво - имена и дати, доколкото е възможно. Тавиан се съгласи, но каза, че най-вероятно ще изчака нашето пристигане след края на мисията си, за да потърсим заедно родната му майка.
Сигурна съм, че Тавиан не е съчинил този план. Брат Нилсън е решил, че ще е чудесно ако намерят родната майка на Тавиан. Според Тавиан, отговорът му бил: „Аз съм в Пазарджик за кратко. Може би няма да се връщам отново тук по време на мисията си. Но може и да дойда пак.”
Брат Нилсън, Сарейшина Хадък и Старейшина Килпак отиват с автобус до Ивайло и питат хората къде живее техният проучвател. Вторият човек, когото питат, се оказва кметът на селото! Те питат къде живее проучвателят и казват на кмета нещо такова: „И също, този Старейшина е роден тук, в това село.“ Кметът проявявя интерес и пита Тавиан за името му по рождение – Славчо Спасов, и казва, че познава семейството му. Водят ги в офиса на кмета, настаняват ги и ги почерпват с Фанта (тази чудесна българска гостоприемност).
Двама от помощниците на кмета идват и оглеждат Старейшина Хадък. Старейшина Килпак казва, че те откриват семейна прилика! Кметът ще ги заведе там! Президент Уилстед ми каза, че Тавиан се поколебава за момент, но после пказва: „Защо не?!” Тавиан всъщност знае името на родната си майка, тъй като то е записано на българското му свидетелство за раждане.
С колата на кмета отиват до края на селото. Тавиан казва, че хората разпознават колата на кмета и започват да я следват с интерес. Когато пристигат до малката метална къща, кметът чука на вратата и пита жената дали иска да се срещне със сина си. В тази част на село Ивайло няма тротоари или асфалтирани улици. Там, във високата трева, Тавиан Александър Хадък се запознава отново за първи път с родната си майка Теменужка Александрова Спасова.
Изобилие от роднини
Старейшина Тавиан Хадък се среща с родната си майка в селото й при първото му ходене там. Събрали са се част от роднините му. Родната му майка живее в малката ламаринена къща до тях.
Събират се много хора около тях и Тавиан казва, че много от хората в селото са роднини. Тавиан казва, че е бил притеснен и треперел, но и много се вълнувал. Теменужка го прегръща и целува, като едновременно с това възкликва: „Това е чудо!” По думите на Тавиан: „Казах й, че много се радвам да я видя. Казах й как съм и обясних на другите как съм станал това, което съм сега. Казах им за нашата цел като мисионери. Те бяха щастливи и отговориха: „ Радваме се, че братовчед ни обича Бог.” Аз бях толкова изумен, даже треперех малко, защото бях малко нервен и много неща ми минаха през ума в онзи момент. Бащата на Теменужка идва с разперени ръце и възкликва: „Това е моят внук!”
Докато те стоят там и си говорят, при тях идват още членове на семейството. Накрая се събира група от около 50 роднини. Хей, там в тълпата е и техният проучвател! Тавиан и Старейшина Килпак разбират, че са били разговаряли с първи братовчед на Тавиан и са се разбрали да имат урок.
Когато президент Уилстед се обади, той каза: „Старейшина Хадък има братя и сестри.” „Той има братя и сестри?!”, попитах изненадано аз. Казах на Президент Уилстед, че съм изненадана и изумена. Тогава почувствах, че трябва да кажа на Президент Уилстед за видението на Тавиан - онова с многото хора, които приличат на него, вратата и ключа.
Когато му го разказах, президент Уилстед направи пауза, а после отговори: „Това е невероятно, тъй като фотографа ми каза следното: „Всички стояха около Старейшина Хадък сякаш беше герой.” Като гледам снимките, мисля че една тях по-специално съответства на съня-откровение. Тавиан (и Старейшина Килпак) стои заобиколен от 50 човека, които „приличат на него”, с Книгата на Мормон в ръцете си – ключът за отваряне на вратата!
Преподаване на Евангелието на семейството му
Още роднини започват да идват, като разбират, че изгубен член на семейсвтото е дошъл в селото. Те искат да знаят какво прави Старейшина Хадък като мисионер, както и за живота му в Америка.
Президент Уилстед казва, че се обадил на Старейшините Хадък и Килпак същата вечер, и че Тавиан е бил силно развълнуван. Според Президента, Тавиан пита: „Г-н Президент, може ли да им преподавам Евангелието?” Осъзнавайки, че това е чувствителна ситуация за нашето семейство, президент Уилстед се обади на мен и Ричард да поиска позволение Тавиан да преподава Евангелито на Исус Христос на роднините си. Отговорих му, че ще го обсъдим, но че най-вероятно отговорът ще бъде отекващо ДА! Президентът попита и Тавиан дали това няма да е твърде разсейващо за него. Отговорът на Тавиан бил: „В никакъв случай, г-н Президент.” Много сме благодарни на президент Уилстед за вдъхновението и напътствията. Той прояви състрадание и чувствителност за личното естество на това събитие за нашето семейство.
Ние чувстваме само радост от случилото се. Е, и малко сме притеснени, разбира се, за това колко объркващо е било за Тавиан. Когато говорихме с него по Скайп, беше много специално да чуем за преживяването от негова гледна точка, да можем да му зададем въпроси, да получим отговори и да го успокоим, когато се налага. Той ни се стори силен и стабилен, което много ни зарадва. Той спомена, че е бил развълнуван и разтърсен първите дни. Ние го успокоихме, че предвид случилото се, всеки би се чувствал така. Ние му казахме, че сме щастливи от това събитие в живота му и че се молим родното му семейство да са с отворени сърца за специалния дар на духовно проникновение, да могат да прегърнат истината. Но и да не се случи, така или иначе много значими събития се случват в живота на Тавиан: възможности за семейна история и работа в храма, както и лично свидетелство, че жизненият път на Тавиан е да бъде различен.
Още роднини и хора от селото се събират, като се разнася слуха за идването на Старейшина Хадък. Те ликуват като разбират, че той е завършил гимназия.
Тавиан ни каза по Скайп, че той е седмото от общо осем деца (6 момичета и 2 момчета) – единственото, дадено за осиновяване. Попитах го, дали точно тази информация го е накарала да се почувства зле. Той отговори, че първоначално да, но каза, че се е молил дълго „до леглото си” и че чувството на спокойствие и любов са дошли при него. Много сме благодарни за това. Каква прекрасна благословия за него! Напомних на Тавиан, че неговият път е различен от техния и че може би някой е трябвало да си тръгне от семейството и да намери Евангелието за тях, или поне за предците им. Той изглеждаше напълно в мир с това.
Ние сме толкова благодарни, че Президент Уилстед, Старейшина Килпак, брат Нилсън и другите църковни ръководители са достойни да получават, разпознават и действат според подтиците на Светия Дух. Ние се чувстваме благословени и обгрижени заради тяхната праведна помощ. Ние почувствахме лично потвърждение, че това събитие се случи по волята на Бог. Ние бяхме благословени и подкрепени от Духа.
За нас е ясно, че тази ситуация доказва, че Небесният Отец и нашият Спасител ни познават лично и индивидуално. Те желаят всеки от нас да се върне у дома. Всеки човек и всяко семейсво имат план и път. Кой би предположил, че едно изоставено бебе от България ще дойде в Америка, ще се присъедини към Църквата, ще се върне в България като мисионер и специален свидетел на Исус Христос и за месец ще успее да открие родното си семейство! Какви невероятни чудеса прави Бог от нежност и милосърдие. Неговата любов е очевидна и направлява цялата ситуация още от началото. Каква привилегия бе да сме част от това специално и свещено събитие! Ние сме изумени, щастливи и смирени. Ние усещаме любовта на Спасителя и знаем, че Той познава всеки от нас и ни събира с нежна грижа под лековитите Си криле.
Толкова много хора бяха докоснати и се разчувстваха от тази история. Много приятели споделиха, че тяхното свидетелство е било затвърдено. Чухме ги да свидетелстват за Светия Дух и за увеличената обич към мисионерската работа. Всеки, който чуе тази история, сякаш става уверен в специалния дух на обич, свързван с тази свещена дейност.
Лори и Ричард Хадък